Снимка: Виктор Викторов
Три спектакъла на операта „Норма“ от Винченцо Белини с режисьор Уго де Ана и диригент Григор Паликаров изостриха сетивата на публиката на Софийската опера и балет в средата на месец октомври. Съчетанието от такава хомогенност на гласове, фразиране с изключителен вкус и белкантова вокална техника е рядко събитие. Забележителното в тези представления бе изборът на главните роли – съставен от млади артисти, обучавани от Райна Кабаиванска в нейните майсторски класове в Нов български университет, Академия „Киджана“ в Сиена и Институт „Веки-Тонели“ в Модена.
Феноменът Райна Кабаиванска
В последните години Райна Кабаиванска изявява многостранната успешност на дългия си жизнен и творчески път и в ролята на създател на оперни звезди. Мария Агреста, Андреа Каре, Вероника Симеони, Витория Йео, Мария-Хосе Сири, Вирджиния Тола са блестящи имена с международен престиж и ангажименти в най-важните световни театри. Мария Радоева, Ана Петричевич, София Соловий, Даниела Нинева, Матео Дезоле, Селене Дзанети, Елиза Чо, Симоне Лим, Константин Мечков, Елизабет Херцберг, Йонгхюн Риу, Анаис Мехиас, Страхиня Джокич полагат основите на обещаващи кариери. Марили Санторо е най-новото попълнение в Школата „Кабаиванска“. През октомври тя направи своя дебют в „Норма“ на сцената на Софийската опера. Дебют, с който даде заявка, че ще се бори за влизане в листата на най-добрите и за спечелване на звезден статут.
В 17 поредни години (2001-2017) Нов български университет реализира 17 издания на международния майсторски клас на Райна Кабаиванска по вокална техника и артистична интерпретация. Прослушани са над 1000 кандидати, за участие са избрани 199. Дадени са 83 стипендии, осигурени от Фонд „Райна Кабаиванска“ в НБУ с партньорството на Фондация „Америка за България“, Столична община и „Фантастико“. Съвместно със Софийската опера и балет в оперните театри в София и Модена са показани 13 представления на 4 заглавия – „Бохеми“ (2010-2012), „Вертер“ (2012), „Турандот“ (2016), „Норма“ (2017).
Певческата кариера на самата Райна Кабаиванска в този период включва: „Тоска“ в „Театро Реджо“ в Парма и „Театро Реал“ в Мадрид; „Жената в мрака“ в „Театро Масимо“ в Палермо; „Човешкият глас“ в „Театро Масимо“ в Палермо и „Театро комунале“ в Болоня; „Дама пика“ в „Театро Сан Карло“ в Неапол и Оперния театър в Тулуза; „Диалози на кармелитките“ в „Театро Реал“ в Мадрид; „Скуола ди гуида“ в „Театро деи Риновати“ в Сиена; гала-концерти в „Театро Реал“ в Мадрид, Римската опера, „Театро комунале“ в Болоня, зала „България“, „Театро Лучано Павароти“ в Модена, „Театро Верди“ в Триест; концерти на Школата „Кабаиванска“ в „Театро Реджо ди Парма“ и НДК в София и много други. А в личен план посрещна 70-тия и 80-тия си рожден ден, както и 2 внучета.
Райна Кабаиванска пее на оперната сцена 55 години. Изиграва 53 героини в 51 заглавия на 30 композитори. Емблематични и недостижими са превъплащенията ѝ в „Адриана Лекуврьор“, „Франческа да Римини“, „Манон Леско“, „Тоска“, „Мадам Бътерфлай“. Всяка от последните две е изиграла по над 400 пъти. По всички големи и малки оперни театри в Италия и по най-големите световни оперни сцени в Ню Йорк, Лондон, Париж, Виена, Мадрид, Буенос Айрес, Москва.
Винченцо Белини – „Моцарт от Катания“
Винченцо Белини е звезда на своето време. „Баща му Розарио Белини е органист в катедралата на Катания. Синът написва първата си композиция шестгодишен. След година неговите църковни произведения вече се изпълняват в родния му град. Наричат го „Моцарт от Катания“. Осемнадесетгодишен е приет е в Неаполската консерватория, където написва и първата си опера „Аделсон и Салвини“(1825) , която има шумен успех.“ [8] Следва кратка единадесетгодишна кариера, в която Белини създава 11 опери. Умира внезапно през 1835 г., едва на 34 години. „Норма“ е шедьовърът на неговото творчество. През 1837 г. Вагнер пише: „…Белини е един от любимите ми композитори, защото цялата му музика е сърце, дълбоко почувствана, близко и интимно свързана с думите“. И специално за „Норма“: „Тук има истинска страст и чувство. Просто трябва да се изпее от точната певица, за да се получи дълбоко затрогващо въздействие“.
Белини присъства с две свои опери в богатия репертоар на Райна Кабаиванска. През 1961 г. тя дебютира на сцената на Миланската скала като Аниезе от „Беатриче ди Тенда“. Това е първата изява на младото българско сопрано на голяма сцена и тя се превръща във феноменален успех. Буквално същата вечер получава предложения за договори от агентите на „Ковънт Гардън“ и „Метрополитън опера“, които приема. През 1965 г. дебютира в „Театро Белини“ в Катания в „Пирата“, а през 1966 г., отново в същия театър – отново „Беатриче ди Тенда“, но в главната роля. За тази своя интерпретация Кабаиванска печели наградата „Белини“.
Друга връзка между Кабаиванска и Белини е легендарното американско сопрано от италиански произход Роза Понсел. Тя е призната[1] за една от шестте Норми, които са спасили операта на Белини през годините след премиерата, успявайки да изпълнят изключително трудната партия на главната героиня, благодарение на особената си вокална надареност. Останалите 5 са Джудита Паста, Мария Малибран, Джулия Гризи, Лили Леман и Мария Калас. Оперната кариера на Роза Понсел започва след прослушване пред Енрико Карузо през 1918 г. и продължава повече от двадесет години, основно в „Метрополитън опера“. Райна Кабаиванска работи върху музикалното си усъвършенстване с Роза Понсел във вилата ѝ в Балтимор, докато изпълнява своя договор с „Метрополитън“ между 1962 и 1972 г. Други „редовни“ ученици във вила „Паче“ са Пласидо Доминго, Шерил Милнс, Бевърли Силс, Грейс Бъмбри.
Дебютантката
„В ужасно трудната партия на Норма Марили Санторо, дебютант в ролята, впечатлява с вокална и сценична увереност. Тя има глас с голям обем, отлична колоратура и вълнуващо сценично присъствие“, пише критикът Франческо Джерминарио в италианското списание „Л’Опера“ за изпълнението на Санторо в София.
Един от често задаваните към Райна Кабаиванска въпроси е как избира учениците, с които работи в майсторските си класове. „Гласът е важен, но не е всичко. Трябва да са добри хора, възпитани. И да имат онова пламъче в очите…“. И друг въпрос: „Талантът може ли да вирее без други качества?“ – „За да правиш кариера трябват много качества. Талантът не значи класа, значи подчертана индивидуалност. За да изградиш кариера, трябва в очите ти да се вижда, че си роден да даваш емоция. Да има едно „свещено пламъче“ в очите. Това е най-важното. Да създаваш емоционална, а не реална връзка с хората. Когато видя в очите на младия човек таланта, тогава и аз се запалвам. И много внимавам да не разочаровам някои млади хора, които имат глас и си мислят, че може нещо да се направи. Гласът не е достатъчен. Трябва да имаш интелигентност, особено днес. И точност, и това свещено пламъче, без което не може.“ [2]
Марили Санторо е от Южна Италия, също както Белини. Завършва консерваторията в Реджо Калабрия, след което се явява на прослушване за майсторския клас на Райна Кабаиванска в Академия „Киджана“ в Сиена. И така „постъпва“ в Школата „Кабаиванска“:
„Запознах се с госпожа Кабаиванска в Академия „Киджана“, преди повече от година, след което я последвах в майсторския ѝ клас в Нов български университет в София. След това благодарение на стипендията, отпусната ми от нейния фонд в НБУ, – и в Модена, в Института „Веки-Тонели“. Животът ми и певческата ми техника се промениха, определено към по-добро. Много съм щастлива.“ [6]
След като през 2016 г. Марили Санторо направи своя дебют на сцената на Софийската опера като Турандот с възторжен прием от публиката, сега се готви уверено за новото предизвикателство: „Норма е роля на ролите, тази жена на волята и със силен характер е обаятелна, а откривам както във вокално отношение, така и в героинята, много допирни точки с мен самата. Изживявам всичко това с голяма концентрация, сериозно и отговорно.“ [6]
Калас завинаги
Дебютантката Санторо избира легендата Мария Калас за свой еталон в ролята: „Нейното превъплъщение в образа на Норма е недостижимо. Имах късмета да опозная тази певица чрез онова, което ми разказваше моята преподавателка Райна Кабаиванска, а да слушам как маестра Кабаиванска говори за Калас – това бе огромно вдъхновение за мен“. [3]
Калас има 89 появявания като Норма в своята кариера. Това я прави най-търсената изпълнителка на ролята през XX-ти век. Дебютира във Флоренция през 1948 г., впоследствие я изпълнява в няколко големи италиански театри. Дебютът ѝ в „Ковънт гардън“ през 1952 г. е отново „Норма“ и след него Калас определя отношенията си с лондонската публика като „любовна афера“. Сценичният ѝ дебют в Америка е през 1954 г. в Чикаго. Отново Норма. В търсене на съвършенството на една от репетициите изпява “Casta Diva” девет пъти[1]. Дебютът в “МЕТ” е през 1956. И отново е Норма. Всъщност, за първи път в 71-годишната история на “МЕТ” сезонът се открива с „Норма“ именно заради Калас. Спектакълът постига рекорден за откриваща вечер боксофис от 75 510 $.
И до днешния ден музикалните критици пишат дълги възхваляващи или критикуващи текстове за гласа на Калас – неговия звук, качество, текстура,
категория, обем, регистри, дефекти, превръщащи се в нов извор на звукоизразяване, както и за несравнимата ѝ мощ на драматична актриса. Едно признание за влиянието на Калас, изключително ценно, тъй като идва не от полето на критиците, а на сопраните, прави Райна Кабаиванска пред Чезаре Кавалери: „Г-жа Калас разруши представата за сопрано и я разруши за години напред. Разруши лиричните сопрани, изпявайки партиите им с драматичния си глас. Разруши драматичните сопрани, правейки една съвсем своя интерпретация на драматичното пеене, съвсем своя, така че сега ние сме жертви на г-жа Калас. Аз, за Бога, не искам да се поставям на равнището на съперничество с нея, защото сме много далеч една от друга. Аз съм една певица, докато г-жа Калас е епоха!“. [3]
Голямата среща межу Калас и Кабаиванска е през 1973 г. в „Театро Реджо“ в Торино. Опожарен преди 40 години, сега подготвя своето голямо откриване. Желанието е то да се превърне в социално и културно събитие от интернационално значение. Изборът е операта „Сицилиански вечерни“ с режисьор Мария Калас и Райна Кабаиванска в главната женска роля. Тази опера е специална за Калас, с нея дебютира в „Ла Скала“ през 1951 г., след като повече от 2 години след повратната за възхода на кариерата ѝ изява в „Ла Фениче“ (когато пее и Брунхилда от „Пръстенът на нибелунгите“, и Елвира от „Пуритани“ в разстояние на малко повече от седмица), директорът на миланския театър Гирингели отказва да я кани на най-престижната италианска сцена. Но дебютът е изключителен и Гирингели преосмисля негативното си отношение към Калас. „Сицилиански вечерни“ в Торино е първият и единствен режисьорски опит на Калас и в него тя не е подкрепена от приятелите си, историческите режисьори Франко Дзефирели и Лукино Висконти. Множество пречки в реализацията на проекта водят до резултат, към който тогавашната критика не е добронамерена, но между двете диви се поражда силна връзка, основана на дълбоко взаимно разбиране, честност и споделено чувство за справедливост. За работата си с Калас, Кабаиванска споделя: „Сякаш имаше две Марии: Мария – жената, която не преживяваше добър период в личен план, и „истинската“ Мария, която, влизайки в работата, се превръщаше в музика. Тя беше музиката! Познаваше операта перфектно и ме осветли за правилното изразяване на всяка фраза. Това беше феноменалният аспект на Мария“. И думите на Калас: „Когато Райна Кабаиванска излезе на сцената, всичко останало губи смисъл – декори, хореография, музика. Тя е самото превъплъщение на операта“. [4]
Феличе Романи – поетът и неговата свръхжена
В свое писмо Белини пише, че „в едно либрето търси изразени в рима драматични, дори екстравагантни ситуации, които да описват страстта възможно най-жизнено, и всичко това откривал в либретата на Феличе Романи“ [8]. Белини и Романи са много силен творчески дует на своето време. Кредото на Белини е: „Дайте ми добри стихове и аз ще ви дам добра музика“ [8]. Романи превежда френска литература, интересува се от митология и древна история. „По правило не измисля свои собствени сюжети, а следи парижките театрални сцени и адаптира популярните там пиеси“ [8]. Така открива и трагедията на Александър Суме със заглавие „Норма – детеубийцата“. В своето либрето Феличе Романи събира в образа на Норма няколко драматични разказа. Най-напред тя е представител на друидите – кастата на висши келтски жреци, произлизащи от аристокрацията. Те са също учители, поети и съдии, но основната им задача е да изпълняват религиозни ритуали и жертвоприношения и да създават връзка с боговете. Норма е дъщеря на върховния друид (Оровезо) и е дала обет на жрица, който нарушава, омъжвайки се тайно за римския проконсул и раждайки му две деца. Така тя става двойна клетвопрестъпница – на дъщеря пред баща си и на жрица пред боговете. Дори тройна – нагалска жена пред народа ѝ, покорен от Римската империя. Същевременно тя е влюбена, предадена от любимия си (Полионе), и ментор, предаден от ученика си (Адалджиза). Поривът за детеубийство, макар и нереализирал се, е последният пласт, превръщащ образа на Норма в „психологическа енциклопедия от емоции“ [1] с огромен драматичен заряд. Избухва на кладата във финалната сцена – Норма изгаря заедно със своя любим в огън, едновременно на любовта и смъртта. Но това не е трагична случайност на сложните обстоятелства. Това е индивидуален морален акт, решение да не приемеш своето и чуждото предателство, да въздадеш справедливост, отказвайки се от живота. В този момент Норма спира да бъде характер от либретото на Романи и преминава в обединяващата мит и реалност категория „свръхжена“.
В древнонорвежката митология Norns са женски същества, които управляват съдбите на хора и богове. Един от най-вероятните произходи на името Норма е именно от Norns. В най-известната в света оперна ария “Casta Diva” Норма, съществото, което чертае съдбата на боговете, моли Непорочната богиня (Casta Diva) за съпричастие. Изключителна философска ситуация, определена от Шопенхауер като „трагедия на крайно съвършенство“ [9].
Красивото пеене
„Истинската цел на пеенето е да даде израз на някои скрити дълбочини в нашата природа, които не могат да бъдат адекватно изразени по никакъв друг начин. Гласът е единственото средство, идеално пригодено за тази цел; само той може да изрази най-съкровените ни чувства, защото това е нашето единствено пряко физическо средство за изразяване. Ако гласът повече от който и да е език, повече от който и да е друг инструмент за изразяване, може да ни разкрие собствените ни дълбочини и да предаде тези дълбочини на други човешки души, то е защото той, изпълнявайки натуралната си мисия, вибрира директно върху същността на чувството, което показва…Да пееш би трябвало винаги да означава да изразяваш определено чувство.“ [5]
През септември миналата година „Ла Скала“ отбеляза със специална вечер 40-тата годишнина от смъртта на Мария Калас. Райна Кабаиванска се включи с видеообръщение, в което разказа прочутата история за своето пристигане в Италия, по-точно за онзи съдбовен момент, в който, като студентка в Софийската консерватория, заедно със свой приятел инженер, скрити в мазето му, слушат нелегално западни радиостанции по саморъчно изобретено лампово радио. Тогава от радиото зазвучава неподражаем глас, който изпълнява Белини, Вагнер, Пучини. И Райна решава: „Искам да отида там, където тази жена пее по този начин, и искам да се науча да пея като нея“. Тази жена била Мария Калас, стилът на пеене – белканто.
Около 60 години по-късно Марили Санторо споделя: „Моят най-обикновен съвет (към по-младите ученици) е да следват стриктно трите основни идеи на Школата „Кабаиванска“: Смирение, Решителност и Белканто. Един смирен артист е професионалист, готов непрекъснато да се усъвършенства, без да претендира, че знае, а с волята да гради; решителността е абсолютно условие, за да се отдадеш на занаят, изпълнен с противоречия и болка; Белканто означава да пееш с опора в дишането, този голям истински принцип при обучението, който ти позволява да пееш добре и дълго време, точно както направи госпожа Кабаиванска!“
Белканто е музикален термин, променящ съдържанието/смисъла си във вековете, отнасящ се към периоди, композитори и начин на пеене. Най-общо казано, белканто е италиански вокален стил, назован за първи път в края на XVI век от Vittoria Archilеi, с най-широко разпространение през XVIII и XIX век и възраждане през 50-те години на миналия век (след Втората световна война). Счита се за единствения правилен за изпълняване на оперите на Доницети, Росини, Белини, Моцарт, Глук, Хендел. Райна Кабаиванска реализира изключителни певчески постижения чрез белканто и в оперите на Верди, Леонкавало, Джордано, Маскани и Пучини. Белканто дава на певците изключително стабилна/виртуозна певческа техника, основана на няколко важни правила. Тази техника Райна Кабаиванска усвоява от учителките си Дзита Фумагали и Роза Понсел, нея преподава на своите ученици: постура, дишане, диафрагма, свободно гърло, пасаж, въртене на въздуха, маска, дълъг нос, прибрана мандибула. И още: спазване на написаното от композитора, разбиране на текста, вникване в преживяването на героя. И още: вокализа и солфеж. Кабаиванска се позовава на Мануел Гарсия (“L’Art du Chant”), но безспорното богатство на нейното преподаване идва от уникалността на кариерата и магията на личността ѝ. Резултатът е красиво пеене, изключителна емоционална форма и завладяващо артистично присъствие./// Резултатът, който публиката в Софийската опера чу, бе красиво пеене с перфeктна еднородност на гласа, отлично легато, невероятна гъвкавост, мек и чист тон, фразиране, оформено с красноречиво портаменто, изящни орнаменти. Всичко това в изключителна емоционална форма и със завладяващо артистично присъст
вие.///
В Софийската опера като в „Ла Скала“
В спектаклите на „Норма“ с артисти от школата на Райна Кабаиванска видяхме блестящи солисти, ефектна и майсторска режисура, концентриран диригент, ентусиазиран хор и оркестър, продуцент с 360 градуса покритие. Невидимото свързване на тези фактори ражда вдъхновение у всеки отделен участник, личен стремеж към най-високо постижение. Атмосферата е едновременно наситена и освобождаваща. Създава се изкуство. Публиката не диша, а попива. Разбира, че преживяването е изключително!
Аплаузите след финалните акорди са грандиозни. Публиката в Софийската опера разпознава световната класа на показаното. Разбуден е интуитивният ѝ усет за качество, достойно за „Ла Скала“ и за всеки голям световен театър. Райна Кабаиванска излиза на сцената, целува всеки от своите млади артисти, подрежда се между тях, става една от тях, а в очите ѝ блести „онова пламъче“.
Три седмици по-късно (4.11.) „Ла Скала“ чества легендарното сопрано с вечерта „Великите гласове на „Ла Скала“. Залата отново е препълнена, настроението – екзалтирано, овациите – бурни, а Райна Кабаиванска е ослепителна с неповторимото си излъчване: „Аз не съм звезда, обаче съм примадона, такава се раждаш, не може да станеш.“ [7]
[1] Дейвид Литълджон. Върховното изкуство. Есета за операта, 1975.
[2] Диана Алексиева. Interview.to, 2016.
[3] Cesare Cavalleri: Avvenire.it, 2017.
[4] Георги Текев. Райна Кабаиванска, 2006.
[5] Clara Kathleen Rogers. Philospohy of singing, 2008.
[6] Георги Митов – Геми: Classic FM, 2017.
[7] Carla Maria Casanova: L’Opera, бр. 12, 2017
[8] Wikipedia
[9] Артур Шопенхауер. Светът като воля и представа. Т. 2, 2008