05.07.2014 Николай Москов
Вестник "24 часа"
- Г-жо Кабаиванска, ваши ученици от майсторските ви класове ще изнесат галаконцерта за 80-годишния ви юбилей на 18 декември, който подготвя Нов български университет. Как стана така, че НБУ вече изнася кадри за световните сцени днес?
- Първите ми майсторски класове са от 1995 г. в италианската академия “Киджана” в Сиена. Оттам излязоха за близо 20 години най-големите артисти във всички инструментални жанрове. Георги Текев (изпълнителен директор на НБУ - б.а.) дойде в Сиена да види и по един смел начин предложи да направим майсторски клас и в България.
- Как г-н Текев ви убеди?
- Аз бях отдавна готова за това, тъй като вече имах благотворителна фондация в България. Създадохме я в началото на демокрацията с Блага Димитрова, бяхме много големи приятелки. Попитах я какво мога да направя за моята страна. Каза, че най-добре е да се помогне на изоставените деца, които тогава бяха хиляди. И направихме фондация за изоставени деца с артистичен талант. Но след смъртта на Блага нещата ставаха малко безконтролно. И тогава с Жоро Текев от фондацията направихме фонд към НБУ със същата благотворителна цел, но където можех да помогна най-силно - за певци.
- Някое от изоставените деца носи ли името Райна?
- Да, има някои деца с моето име. И в Италия вече две Райни са се родили. (Смее се.)
- А вярно ли е, че баща ви се е казвал Яким Иванов, но за авторитет си е измислил името Ячо Кабаивански? Фамилията е трудна за произнасяне.
- Много ми е пречело това. Можех да взема фамилията на мъжа си - Гуандалини, и вероятно щеше да ми е полезно. Но аз не съм много по полезните неща. Имам принципи. В края на краищата бях и горда с моето име и с моя баща. А и не съм много амбициозна. Мислех, че моята кариера ще бъде от днес до утре - никога не съм вярвала, че тя ще продължи 55 години.
- Вярваща ли сте?
- Расла съм в чист комунизъм, така че не съм вярваща. Когато отидох в Италия, започнах да чета Евангелието и Библията, за да имам представа каква е нашата религия. Моята баба се кръстеше вкъщи, но тайно. Всички бяхме някак инстинктивно тероризирани от режима, дори баба ми се криеше и от нас, внуците когато се кръстеше. Расла съм абсолютно без идея за вяра и религия.
- Как стана така, че като получавате стипендия да отидете в Москва за 6 месеца, се домогвате до самия министър-председател и го убеждавате да ви пратят в Италия?
- Как става - с ходатайства. Моят баща бе голям приятел с известния тогава генерал Иван Винаров. Баща ми бе вече починал и генералът ни посещаваше вкъщи. Казах му: “Не искам да отида в Москва. Чух, че пеят много хубаво в Италия.” Ама го казах съвсем бегло, защото нищо не се чуваше тогава в България - желязната завеса действаше. Винаров каза: “Е, хайде тогава, да те пратя при Червенков.” Защото тогава всичко се решаваше от най-високо място.
Отидох при Вълко Червенков, чаках няколко часа, прие ме уморен и попита: “Какво искаш?” Отговорих му: “Аз съм отличничка, първа в класа и ми дадоха стипендия за Москва. Не може ли да я променим за Италия?” “Ама защо в Италия?”- попита той. Отговорих: защото там е родено белкантото (италиански певчески стил от началото на XIX в, характерен с мелодичност и изящество - б.а.). Червенков рече: “Айде, върви в Италия.” Стана малко като в приказка.
- В Милано бързо ли дойде славата, или обучението ви бе низ от трудности и лишения?
- Бе страшно трудно, но сега като си го помисля. Ама тогава не ми бе трудно - младост, безразсъдство, не си даваш сметка какво и как. Взеха ме в Миланската скала, 3-4 месеца пея, а не си давам сметка къде съм. Отивам при Караян да ме чуе, а на мен не ми е ясно кой е Караян. Веднъж репетирахме и той поиска да не се движа толкова много на сцената. Казах: “Ако не ви харесва, това е моето понятие за Неда от “Палячи”. И си отидох в моята наемна стаичка.
- Показали сте характер.
- Не характер - глупост. Живеех с две работнички в един далечен квартал на Милано. Влизам в мизерната стая, телефонът звъни. Обажда се директорът на Миланската скала - богат меценат, който бе реконструирал цялата “Скала” след бомбардировките: “Имате ли представа кой е Караян? Защо така глупаво се държите, на какво прилича? Връщайте се веднага!” А аз - комунистическо чедо, нямах понятие. После започнах леко да се ориентирам в ситуациите.
- В Милано при кого учихте?
- През 1958 г. отидох при Дзита Фумагали. Голям човек бе - стара певица с голяма кариера, пяла какво ли не. Бе много добър и много щедър човек и ми даде пример за целия живот. После в Миланската скала попаднах на маестро Вото, който беше също един от големите в световния музикален живот. Бе асистент на Тосканини. Даде ми доверие и след месеци бях в Миланската скала. А тя наистина отваряше вратите за света. Още на дебюта ми същата вечер дойде агентът на Метрополитън опера в Ню Йорк и веднага получих договор. Моментално ме поканиха и в Ковънт гардън. Става дума за 1960-1961 г. И така тръгна.
Оперната прима с изпълнители от майсторския клас
- Броите ли отличията?
- Уви, нямам архив.
- А биограф?
- Нямам и не искам да имам. Докато беше жива майка ми, събираше снимки и критики. Мразя да се връщам към миналото. Аз съм правила много, но гледам в бъдещето напред. Знам, че Георги Текев събира архив и в НБУ ще отпечатат допълнено издание с по-важните мои дати и събития. Слава богу, че имам такива приятели. В живота съм срещала само щедри и добри. Другите съм забравила.
- Пели сте с Гяуров, Павароти, Доминго. С кого сте се чувствали най-добре на сцената?
- Трябва да отидем много по-далече в историята, защото съм пяла с Дел Монако, Франко Корели, Борис Христов. Аз се срещнах още със старите италиански певци, които носеха старата вокална школа. И виждам, че в нея е истината, защото
моите млади ученици
сега завладяват
световната сцена
А другите, за които говорите, са млади - аз доведох Доминго в Италия за първи път. Чух го в Сантяго де Чили, бе на 25 години. Казах му: „Ти ще бъдеш номер 1 на тенорите.” А той: “Недейте да ме ласкаете, госпожа.” И го заведох тогава в Арената на Верона за “Манон Леско”. Карерас с мен дебютира в “Тоска”. Бяха млади. И през 1959 г. с Лучано (Павароти - б.а.) спечелихме първия си оперен конкурс - във Верчели.
- Имали ли сте случки на сцената не по сценарий?
- В Мачерата има разкошен старинен театър на открито. Аз пея Тоска пред 3500 души в една разкошна постановка. Застрелват героя Марио Каварадоси, както е в операта, но виждам, че тенорът умира в една невероятна поза с крака нагоре. И че по стълбата тече кръв, ама голям ручей. Спрях да пея, изтичах, а той си държи крака и шурти кръв. Хвърлих се към него, но аз като гледам кръв, ми става лошо. Оркестърът продължава да свири, обръщам се към диригента: “Помощ, помощ, лекар”. И припадам върху тенора.
- Видях ви на снимка с Мария Калас. Трудно ли се пее след нея?
- Тя е вокален феномен. Ние сме бледи сенки в сравнение с нея. Имаше грамаден глас, грамадна музикална дарба на голям музикален гений. Аз никога не съм чувала технически толкова перфектни изпълнения, каквито са на Мария Калас. Тя не бе само артист, а и страхотен музикант и вокален феномен. Несравняеми са стойностите между нея и мен. За щастие, всички сме различни и всеки носи нещо свое. А за нещастие, някои се мъчат да имитират някого си. Но аз
никога не съм се
и опитвала да
подражавам
и всъщност моята кариера е много лична. Винаги съм избирала.Не съм правила компромис даже когато не можех да си позволя това. Защото в началото ти си избиран и не можеш да избираш. Избирала съм винаги силни героини.
- С кой композитор тръгнахте?
- В началото на кариерата пеех много Верди, почти всички негови опери. Пяла съм и Белини, и Доницети. После, когато започнах с “Тоска” например, бях Тоската на целия свят. Когато започнах с Бътерфлай, бях Мадам Бътерфлай на света. Тогава направих 20 години “Тоска” и 400 изпълнения, 25 години “Бътерфлай” пак с над 400 представления. И казах - стига толкоз. Да пееш “Бътерфлай”, не е лесна работа, защото тя е солистична опера - изнасяш я на свой гръб. Последната ми “Бътерфлай” беше на арената на Верона. Там като видях 20 000 зрители, станали на крака да ми ръкопляскат, и то много-много дълго, като видях на крака да ме аплодира и целият оркестър, си дадох за първи път сметка, че може би съм дала нещо на хората, за да бъдат толкова щедри в аплодисментите. А последната “Тоска” пях в Парма. Всъщност направих я три пъти за последно - в Италия, в София и в Испания. Сбогувах се дълго с нея.
- Някои смятат операта за отживелица.
- Бих им отговорила, че както съществуват музеи с картини на Тициан и Микеланджело, така и операта трябва да живее в своята епоха. Защо трябва да я модернизираме, това е ужасно.
- А ако видите в операта човек по дънки и тениска?
- Това е нашето време, не можеш да се бунтуваш. Но аз се бунтувам срещу режисьорите. Не съм абсолютно съгласна с т.нар. модерни режисьори. Те са опошляващи режисьори. В Скалата тази година направиха една “Травиата”, която опошлява музиката на Верди. В музиката няма всекидневие, тя е сублимна като изживяване. В нея няма всекидневни страсти, защо да принизяваме? А непрекъснато го правят.
- Как гледаше социалистическата власт на изявите ви?
- Ползваха ме като медал.
- Агитираха ли ви да се върнете в България, да не се отказвате от гражданство?
- Аз никога не съм се отказвала от българското си гражданство.
Тодор Живков ми
казваше: “Хайде бе,
ела си тука, а на
мъжа ти ще му дадем
една фабрика”
- Какво му отговаряхте?
- Ами аз не смеех много да му отговарям, защото можеше нещо да се случи. Идваше в лявата ложа на операта да ме слуша.
- Разбираше ли от опера?
- Не вярвам.
- Има ли вече изявени ваши ученици по световните сцени?
- Школата, която развивам, е между три големи академии – “Веки-Тонели” в Модена, “Киджана” в Сиена и в Нов български университет - София. На юбилейния ми концерт на 18 декември ще пеят 18 мои ученици, вече с международна кариера. Сопран номер едно днес е Мария Агреста. Тенор номер едно е моят ученик Андреа Каре. Те също са минали през майсторския ми клас в Нов български университет и са били стипендианти на моя фонд. И после направиха и спектакли със Софийската опера, за които ни помогнаха фондация “Америка за България” и “Фантастико”. От тях тръгна всъщност и кариерата на Мария Агреста в “Бохеми”.
- Защо кръстихте дъщеря си Франческа на героиня от опера?
- Защото дебютът ми в операта “Франческа да Римини” ме запозна с моя мъж. Той бе режисьорът, макар че неговата професия е аптекар, но има и артистично образование. Операта на Рикардо Дзандонай не е много популярна, но с нея особено ме свърза текстът на големия поет Габриеле д'Анунцио. И там стана връзката ми с моя съпруг. Затова дъщеря ни е Франческа. Тя е голям археолог в Италия.
- Имате ли време за внука?
- Разбира се, той е на 6,5 години, казва се Джовани - Иванчо. Много е хитър. Беше в първо отделение досега и го питам харесва ли му училището, а той: “Харесва ми, но не ме забавлява.”
- Ходили ли сте някога при Ванга? Гяуров е ходил.
- Не, абсолютно не съм суеверна, а рационална. Но бе любопитно да се отиде при Ванга, има нещо в ясновидството...
- Освен с гласа, покорявате и с играта си. През 2004 г. се снимате във филм с Изабел Юпер.
- Човек се ражда с таланта, с пламъчето. Някои го имат, други - не. Ще ви разправя нещо куриозно.
Бях малко детенце и с баща ми вървим в бургаската Морска градина. Спря ни циганка и ми взе ръката. Баща ми доста се стресна, но тя ми гледа ръката и казва: “Ей, аз те виждам, ти си като царица, с едни дълги дрехи и корона, пък и музика винаги има около теб. Ама къде ще ходиш, ти си винаги на път и винаги с музика.” Това трябва да е било 1940 г.
- Имате ли режим на хранене?
- Не, ям всичко. Според мен това е природа, генетично. Баща ми бе висок и тънък.
- Политиката вълнува ли ви?
- Винаги. Но в България не я познавам. Трябва да живееш в страната, за да даваш оценка. А съм в Италия. Аз съм демократ-либерал. Много неща, които станаха в България, не мога да приема и смятам, че трябва промяна.
- С какво ви привлече Нов български университет?
- Вижте, Нов български университет е преди всичко една човешка връзка. Аз първо се запознах с проф. Богдан Богданов. Пеех в Гърция и той бе посланик там. Видях у него невероятна култура и магнетизъм. И когато направихме с Блага фондацията, проф. Богданов започна да гради Нов български университет. И после чрез Богдан в НБУ се запознах с Георги Текев, който по своя инициатива, със страхотен труд и много обич направи майсторския клас. И това е само по някакви човешки лични връзки. И слава Богу да ви кажа, че може още да има човешки отношения, а не на бизнес, интереси и т.н.
- Колко време сте в България?
- Само ден съм тук. Два дни път, за да бъда ден в София. Сега дойдох да помогна на младите от класа ми материално. На всички 18 певци, които ще пеят през декември и вече са по световните сцени, сме им помагали и те струват много на фондацията – една година обучение в Модена в Италия, после на летния курс в Сиена и накрая в София. Фондът плаща всичко - квартири, храна, джобни... Досега около 70 души са били наши стипендианти. От тях 20 са успели, но това е много добре. Да ви кажа - тези,
които имат глас и
талант, нямат пари. Имат нужда, мизерията сега е страшна навсякъде, това е истината. Талантите трябва да се подпомагат, иначе загиват. Изкуството е това, което според мен няма да спаси света, това са глупости, но поне ни дава по-хубав живот. Той е по-красив с музиката, изкуството, живописта, книгите. А го забравяме. Сега младите са само пред компютъра и нищо не знаят. Аз се вбесявам, като ги видя пред компютрите. Това са нашите времена. Не че имам носталгия към старите, но развитие трябва да има. Младите нищо не знаят, неграмотни са и трябва да ги спасяваме. Може би съм крайна, но така мисля.
- Как ще отбележите 80-годишния юбилей у нас?
- Международният майсторски клас, който правя вече 14 години в НБУ, ще бъде от 10 до 28 септември. На 28 септември ще имат галаконцерт студентите в Софийската опера, а после – на 29 септември, ще пеем в Античния театър в Пловдив. В София на 30 септември ще се открие и изложба с непознати фотографии, с костюми от моята кариера и с неизвестни видеозаписи. Моите приятели подготвят и диск с рядко изпълнявани роли, т.е. исторически записи с изключително качество. Кулминацията е през декември с благотворителния концерт на 18 декември. Средствата от него ще даря на фонда за следващото поколение оперни певци. Няма да има много подаръци, а много работа.